Грехът — какво се промени?

„ИДЕЯТА за първородния грях — това, че всички сме въвлечени в едно ужасно дело, извършено далече в миналото — не се харесва на хората днес. Но това важи и за идеята за личните грехове. ... Хора като Адолф Хитлер и Йосиф Сталин може да са извършили грехове, но всички останали сме жертва на обстоятелствата.“ (в. „Уол Стрийт Джърнъл“)

Както показва този цитат, идеята за греха е образно казано в дълбока криза днес. Защо? Какво се промени? Как тази идея е станала толкова отблъскваща за хората?

Понятието „грях“ включва две неща — наследеният грях и личните ни прегрешения. Ние носим наследения грях, независимо дали ни харесва, или не, докато личните ни прегрешения са свързани със съзнателните ни действия. Нека разгледаме този въпрос по–подробно.

Наистина ли сме засегнати от първородния грях?

В Библията се обяснява, че моралният упадък, до който стигнали нашите прародители — първородният грях, бил предаден на цялото човечество. Следователно всички ние се раждаме, засегнати от греха. В Библията намираме следното изказване: „Всяка неправедност е грях.“ (1 Йоан 5:17)

Но на много вярващи им е трудно да разберат и приемат идеята, че всички хора се раждат несъвършени поради извършено в миналото прегрешение, в което не са участвали и за което не носят отговорност. Според Едуард Оукс, който е професор по теология, тази доктрина кара „някои хора да се изненадат и объркат, други открито да я отричат, а трети да твърдят, че имат известна вяра в нея, но да не знаят как да я вместят в живота си“.

Една от причините, поради които за хората е трудно да приемат идеята за първородния грях, е това, което учат църквите по този въпрос. Например на Тридентския събор (1545–1563 г.) църквата осъдила всекиго, който не приема учението, че новородените деца трябва да бъдат покръствани, за да получат прошка за греховете си. Теолозите твърдели, че ако едно дете умре, без да е било покръстено, неговите незаличени грехове завинаги ще му попречат да отиде на небето при Бога. Калвин бил още по–краен, като казал, че новородените деца ‘носят в себе си собственото си проклятие още от утробата на майка си’. Той твърдял, че затова те са ‘омразни и отвратителни в очите на Бога’.

Водени от вътрешното си чувство, повечето хора гледат на новородените деца като на невинни създания и затова смятат, че е против човешкото естество те да страдат поради наследения грях. Лесно е да разберем защо тези църковни учения правят доктрината за първородния грях толкова отблъскваща за хората. Всъщност религиозните  водачи не можели да осъдят непокръстените деца да страдат в ада. Според тях крайната им участ била теологична дилема. Въпреки че католическата църква не направила това своя догма, в продължение на векове тя учела, че душите на непокръстените деца се намират в едно междинно място, наречено Лимбо. *

Вярата в доктрината за първородния грях била подкопана и от философите, учените и теолозите от XIX век, които започнали да поставят под съмнение достоверността на разказите в Библията. Дарвиновата теория за еволюцията превърнала разказа за Адам и Ева в мит. В резултат на това мнозина днес смятат, че Библията е плод на мисленето и традициите на писателите си, а не откровение от Бога.

Каква е връзката с доктрината за първородния грях? Ясно е, че ако хората са убедени, че Адам и Ева не са били действителни личности, те ще направят заключението, че първородният грях не е бил извършен. Дори за онези, които са склонни да признаят, че хората по принцип са грешни, идеята за първородния грях не е нищо повече от обяснение за несъвършената същност на човека.

Но какво да кажем за идеята, че личните грехове на хората също оскърбяват Бога?

Дали това наистина е грях?

Когато бъдат запитани какво според тях е грях, мнозина се сещат за Десетте Божи заповеди, забраняващи убийството, изневярата, пожелаването на чуждото, сексуалните отношения преди брака, кражбата и т.н. Църквите учат, че всеки, който умре, без да се е разкаял за такива грехове, ще бъде измъчван вечно в ада. *

Според католическата църква съгрешилият може да избегне тази участ, ако изповяда греховете си пред свещеника, който има властта да ги опрощава. Но за повечето католици изповядването, опрощаването и разкаянието са ритуали от миналото. Например едно проучване, проведено наскоро, разкри, че 60 процента от католиците в Италия вече не се изповядват.

Ясно е, че традиционното учение за личните грехове и за последствията от тях — което разпространяват църквите — не помага на хората да престанат да вършат грехове. Много вярващи днес не смятат, че заклеймените като грехове постъпки наистина са погрешни. Например мнозина  мислят, че ако двама души имат сексуални отношения по взаимно съгласие, без да е наранен трети човек, тогава в това няма нищо лошо.

Този начин на мислене може би се дължи на факта, че мнозина не са убедени в това, на което са били учени относно греха. Всъщност на много хора им е трудно да приемат мисълта, че един любещ Бог измъчва вечно грешниците в ада. И това донякъде обяснява защо думата „грях“ изглежда е изгубила своето значение. Но има и други причини, поради които чувството за грях е почти изчезнало.

Отхвърляне на традиционните ценности

Събитията през последните няколко века доведоха до огромни промени в обществото и в мисленето на хората. Двете световни войни, безбройните по–малки войни и геноцидът на различни места накараха много хора да изгубят доверието си в традиционните ценности. Мнозина се питат: „Разумно ли е в това време на технологичен напредък да живеем според стандарти, определени преди векове и напълно несъвместими със съвременния живот?“ Много рационалисти и моралисти стигат до заключението, че това не е разумно. Според тях обществото трябва да се освободи от някои морални окови и суеверия и посредством образованието да развие докрай огромния човешки потенциал.

Този начин на мислене отвръща все повече хора от Бога. В много европейски страни само малцина ходят на църква. Все повече хора не вярват в нищо определено и мнозина не крият презрението си към ученията на църквите, които смятат за абсурдни. Според тях щом хората са просто продукт на средата и на естествения подбор, тогава не е нужно да се говори за вина при нарушаването на моралните стандарти.

Всеобщото западане на моралните ценности в Западния свят доведе освен всичко останало и до т.нар. сексуална революция. Студентските протести, движенията против традиционните ценности и разпространението на противозачатъчните средства доведоха до отхвърляне на нормите на благоприличие. Не след дълго библейските принципи бяха забравени. Новото поколение вече следваше нови морални стандарти и имаше нова нагласа спрямо греха. Един писател обяснява, че оттогава „единственият закон, който е зачитан, е законът  на любовта“, който намира израз във всеобщото одобрение на безразборните сексуални отношения.

Религии, които позволяват всичко

Във връзка със ситуацията в САЩ в списание „Нюзуик“ открито се казва: „Много духовници, които се съревновават в привличането на членове, смятат, че не могат да си позволят да отблъснат хората.“ Те се страхуват, че ако имат високи морални изисквания към своите енориаши, ще ги изгубят. Хората от своя страна не обичат да чуват, че трябва да бъдат смирени, да проявяват самоконтрол и целомъдрие или че трябва да се вслушват в съвестта си и да се разкаят за греховете си. Затова много църкви проповядват това, което вестник „Чикаго Сън Таймс“ нарича „успокоително, практично и дори егоистично християнско послание, като оставят евангелията на заден план“.

Тази нагласа доведе до религиозно мислене, което има собствено определение за Бога, и църкви, които насочват вниманието не върху Бога и изискванията му, а върху човека и подхранването на неговото самоуважение. Единствената цел е да се задоволят нуждите на хората. Резултатът е религия без каквато и да било доктрина. След като задава въпроса „Какво ще запълни празнината в центъра, където досега беше християнският морален кодекс?“, вестник „Уол Стрийт Джърнъл“ казва, че това е „етиката на състраданието, според която това да си добър човек извинява всичко останало“.

Така възникна нагласата, че всяка религия, която позволява всичко, е хубава. Във вестник „Уол Стрийт Джърнъл“ се казва още, че всеки човек с такива възгледи „може да приеме която и да било религия, стига тя да няма морални изисквания към него — религия, която успокоява, а не съди“. От своя страна църквите са готови да приемат хората „такива, каквито са“, без да изискват от тях да спазват морални принципи.

Всичко това напомня на читателите на Библията за едно пророчество, записано от апостол Павел през първи век. Той казал: „Ще настъпи време, когато хората няма да търпят здравото учение, но ще си насъберат учители според своите собствени желания, за да им гъделичкат слуха, и така ще отвърнат ушите си от истината.“ (2 Тимотей 4:3, 4)

Религиозните водачи, които оправдават греха, отричат го и „гъделичкат“ слуха на енориашите си, като им казват онова, което искат да чуят, а не каквото пише в Библията, им правят лоша услуга. Тяхното послание е лъжливо и опасно и представя погрешно едно от основните учения на християнството. Грехът и прошката са важна част от добрата новина, проповядвана от Исус и апостолите му. За да се убедиш в това, те насърчаваме да прочетеш следващата статия.

[Бележки под линия]

[Текст в блока на страница 7]

Религиите, които позволяват всичко, не водят до нищо добро

[Блок на страница 6]

Грехът — дали „сме го надраснали“?

▪ „Този въпрос е едно от най–големите предизвикателства пред църквата днес. Вече не се смятаме за грешници, които се нуждаят от прошка. Грехът може да е бил проблем в миналото, но сега сме го надраснали. Тъй като църквата има разрешение на проблема с греха, той не представлява проблем за повечето американци, поне не сериозен проблем.“ (Джон Стюдъбейкър, писател по религиозни въпроси)

▪ „Хората казват: ‘Имам високи морални изисквания към себе си и към другите, но знам, че всички сме хора, затова се стремя да давам най–доброто от себе си.’ Чувстваме се спокойни в едно средно положение, в което си мислим, че се справяме добре. Поддържаме добри отношения с околните. Но пренебрегваме по–сериозния въпрос за греха.“ (Албърт Моулър, президент на Южната баптистка богословска семинария)

▪ „Хората сега се гордеят с онова, което преди се смяташе за срамно [например т.нар. седем смъртни гряха]. Родителите подхранват гордостта като необходима за самоуважението. Група френски готвачи подадоха молба във Ватикана лакомията да не бъде смятана за грях. Завистта е двигателят на жълтата преса. Страстта е в основата на рекламите. Гневът се смята за нормалната реакция, когато бъдеш обиден. Често бих дала всичко, за да мога малко да помързелувам.“ (Нанси Гибс, сп. „Тайм“)

[Снимка на страница 5]

Мнозина днес смятат за мит разказа за Адам и Ева