Писмо от ЮАР

„Защо някой ще иска да спре тук?“

„ОПАСНА ЗОНА — КРАЖБИ И ПРОСТИТУЦИЯ!“ Това предупреждение беше написано на една табела край тесния селски път, по който се движехме. След малко отбихме от пътя и спряхме до няколко други коли, които чакаха под една голяма табела, сочеща пътя към луксозен курорт и комплекс от казина. Покрай нас минаваха скъпи коли и забелязахме, че хората в тях ни гледаха озадачено, сякаш се питаха „Защо някой ще иска да спре тук?“.

Щом слязохме от колата, се присъединихме към група спретнато облечени хора, които стояха на сянка под табелата. Сред нас имаше хора от различни раси и националности, което не беше много обичайно за ЮАР. Дойдохме в този селски район, намиращ се на около 100 километра северозападно от Йоханесбург, защото искахме да споделяме библейската истина с местните хора.

Най–напред обсъдихме накратко един откъс от Библията и уточнихме подробностите относно това как ще проповядваме в района. След като беше казана молитва, всички се върнаха по колите си. В далечината отвъд долината се виждаха пръснати къщи и колиби. Те изглеждаха много малки на фона на тъмните купчини отпадъци от мините за платина. Хората тук живееха изключително бедно, въпреки че под краката им имаше богати залежи от този ценен метал.

Със съпругата ми и една семейна двойка от Германия започнахме да проповядваме от къща на къща. Около една трета от хората в района бяха безработни и живееха в скромни домове. Техните къщи бяха направени от ламарина, поставена върху дървена конструкция и закрепена с помощта на големи болтове, завинтени върху сплескани капачки от бира, които служеха за гайки.

Щом се приближавахме до някоя къща, поздравявахме семейството от вратата и обикновено домакинята ни канеше да влезем. Хората, с които говорехме, с желание слушаха нашето послание и се отнасяха към нас като към почетни гости. През деня поради палещото слънце в къщите ставаше горещо като в пещ. Затова домакините пращаха децата си да донесат столове от къщата, които поставяха под някое дърво, и ни канеха да седнем на сянка.

Семейството се събираше и всички сядаха на стари столове или на обърнати щайги. Дори малките деца, които си играеха с ръчно направените си играчки, бяха викани да дойдат и да ни слушат. Разглеждахме няколко стиха от Библията и молехме  децата, които можеха да четат, да прочетат нещо от нашите основани на Библията издания. Почти всеки, когото срещнахме, с радост прие нашата литература и мнозина ни поканиха да ги посетим отново.

На обяд си направихме почивка, за да се подкрепим със сандвичи и разхладителни напитки. След това отидохме да посетим някои хора, с които бяхме разговаряли преди време. Най–напред искахме да се отбием при Джими, който беше имигрант от Малави и работеше в една от мините за платина. Посещавахме го от няколко месеца. Той винаги се радваше да ни види и заедно обсъждахме Библията. Джими беше женен за едно момиче от етническата група тсуана и те имаха две прекрасни деца. При предишното ни посещение не го бяхме намерили вкъщи, затова нямахме търпение да го видим.

Щом стигнахме до скромния дом на Джими, веднага забелязахме, че нещо не е наред. Неговата градина, която винаги беше добре поддържана, сега беше занемарена. Царевицата беше изсъхнала, а кокошките, които обикновено търсеха храна в пръстта, ги нямаше. Вратата беше заключена с голям катинар. Една от съседките дойде, за да види какво става. Когато я попитахме дали знае къде е Джими, тя ни съобщи ужасната новина — Джими беше починал, а жена му и децата му се бяха преместили при нейните родители.

Въпреки че не беше много учтиво да любопитстваме, попитахме за повече подробности. Жената ни обясни: „Джими беше болен и затова умря. Днес има много болести и много хора умират.“ Макар че тя не ни каза нищо повече, тъй като хората избягваха да говорят на тази тема, увеличаващите се гробове в местното гробище потвърждаваха думите ѝ. Накратко обсъдихме с нея надеждата за възкресение и с натежали сърца се отправихме към следващото си посещение.

Отидохме в едно друго село и се насочихме към последните къщи в близост до огромна купчина с отпадъци от мината. Паркирахме в края на улицата. В градината на една от къщите върху камък беше изписано с ярки букви „Нерешителността е крадец на време, а отлагането е нейният приятел“. Дейвид *, който беше направил този надпис, подаде глава иззад отворения капак на стария си автомобил „Фолксваген костенурка“. Той присви очи заради залязващото слънце, но когато ни разпозна, се усмихна широко и тогава предните му златни зъби блеснаха. Като избърса ръцете си, той дойде да ни поздрави.

„Здравейте, приятели! — извика Дейвид. — Къде се изгубихте?“ Радвахме се да го видим. Той ни се извини, че в момента не може да ни отдели много време. Обясни ни, че след последното ни посещение си беше намерил работа, затова след малко трябваше да бъде в мината. По време на оживеното ни обсъждане усмивката и за миг не слезе от лицето му. Той ни каза развълнувано: „В деня, в който ви срещнах, животът ми се промени! Казвам ви сериозно, не знам къде щях да съм днес, ако не бяхте дошли при мене.“

Тръгнахме си с приповдигнато настроение. Слънцето започна да се скрива зад хоризонта и ние потеглихме към дома. За последен път погледнахме през прашния въздух към къщите отвъд долината и се питахме как всички тези хора ще научат добрата новина. Убедихме се колко верни са думите на Исус: „Жетвата е голяма, но работниците са малко.“ (Лука 10:2)

[Бележка под линия]

[Информация за източника на снимката на страница 17]

Kind permission given by the South African Post Office