Те пътували до най–отдалечените краища на земята
Животът на християните през първи век
Те пътували до най–отдалечените краища на земята
„На следващия ден тръгна с Варнава за Дервия. И след като известиха добрата новина на този град и направиха доста ученици там, те се върнаха в Листра, Икония и Антиохия.“ (ДЕЯНИЯ 14:20, 21)
В РАННАТА утрин пътникът вдишва дълбоко свежия въздух. Обува износените си от дългото вървене сандали. Готов е за още един ден ходене пеша.
Слънцето вече е изгряло и той поема по прашния път. Минава през едно лозе, после през една маслинова градина и продължава по стръмния склон. По пътя той среща други пътници — селяни, отиващи към нивите си, търговци, водещи със себе си животни, натоварени с всякакви стоки, и поклонници, отправили се към Йерусалим. Пътникът и неговите другари заговарят всекиго, когото срещат. Защо правят това? Те следват заповедта на Исус да свидетелстват за него „до най–отдалечените краища на земята“. (Деяния 1:8)
Този пътник може да е апостол Павел, Варнава или всеки един от безстрашните мисионери от първи век. (Деяния 14:19–26; 15:22) Те били издръжливи и отдадени на задачата си хора. Пътуването било изпълнено с най–различни трудности. Описвайки пътуванията си по море, апостол Павел писал: „Три пъти преживях корабокрушение, една нощ и един ден бях в морските дълбини.“ Но пътуването по суша също не било лесно. Павел казал, че често се сблъсквал с ‘опасности от реки и опасности от разбойници’. (2 Коринтяни 11:25–27)
Как би се чувствал, ако можеше да придружиш тези мисионери в техните пътувания? Какво разстояние би изминавал на ден? Какво би носил със себе си и къде би нощувал?
Пътуване по суша. През първи век римляните разполагали с обширна пътна мрежа, свързваща главните градове в империята. Тези пътища били внимателно проектирани и добре изградени. Повечето от тях били широки 4,5 метра, били павирани с камък, имали бордюри и били белязани с километрични камъни. По един такъв път мисионер като Павел можел да извърви около 30 километра на ден.
В Палестина обаче повечето пътища били мръсни, криели опасности и граничели с полета и пропасти. Пътникът можел да попадне на някое диво животно или да бъде нападнат от разбойници. Така че през целия си път можел да се сблъска с най–различни трудности.
Какво вземал със себе си някой, който се отправял на път? Сред най–важните неща били тояга за самозащита (1), навита на руло постелка за спане (2), кесия с пари (3), допълнителен чифт сандали (4), торба с храна (5), дрехи за преобличане (6), сгъваемо кожено ведро (7), мях с вода (8) и голяма кожена чанта, в която слагал личните си вещи (9).
По пътя си мисионерите срещали пътуващи търговци, които пренасяли различни стоки между местните пазари. Тези търговци най–често се придвижвали на магаре. То се справяло най–добре по стръмните и каменисти пътища. Смята се, че дори когато носи тежък товар, едно здраво магаре може да измине до 80 километра на ден. Каруците, теглени от волове и коне, били далеч по–бавни. Те изминавали едва от 8 до 20 километра на ден. Но воловете можели да теглят по–тежки товари и били много подходящи за кратки пътувания. Пътникът можел да мине покрай керван с камили или
магарета — десетки животни, натоварени със стоки от цял свят, които се движат в колона. Покрай пътника понякога профучавал пратеник на кон, който носел важни съобщения и укази до различни части на империята.С настъпването на нощта някои от пътниците отбивали от пътя и нощували в бързо направени лагери. Други отсядали в керван–сарай, заграждение около вътрешен двор с празни помещения. Тези мръсни и неприветливи места осигурявали само известна защита от лошото време и крадците. Когато било възможно, пътуващите мисионери отсядали при свои роднини или християнски братя. (Деяния 17:7; Римляни 12:13)
Пътуване по море. Малки лодки превозвали стоки и хора по водите на Галилейското езеро. (Йоан 6:1, 2, 16, 17, 22–24) По–големи кораби прекосявали Средиземно море и носели товари до и от далечни пристанища. Тези кораби докарвали хранителни стоки за Рим, осигурявали транспорт за важни служители в империята и служели като средство за предаване на съобщения между различните пристанища.
Моряците се ориентирали по това, което виждали — денем по обекти на сушата, а нощем по звездите. Следователно пътуването по море било сравнително безопасно единствено между май и средата на септември, когато времето било по–благоприятно. Но все пак често ставали корабокрушения. (Деяния 27:39–44; 2 Коринтяни 11:25)
Хората не избирали пътуването по море, защото било по–приятно от пътуването по суша. Удобството на пътниците на един товарен кораб, основното средство за придвижване по море, не било от голямо значение. Те обикновено стоели и спели на палубата, независимо от климатичните условия. Сухото място под палубата било заето от ценните стоки. Пътниците сами си носели храна. На кораба била осигурявана само вода за пиене. Понякога времето рязко се променяло. Развилнявали се бури и поради силното вълнение хората страдали от морска болест, често в продължение на дни.
Въпреки трудностите, свързани с пътуването както по суша, така и по море, мисионери като Павел разпространили ‘добрата новина за царството’ по целия познат дотогава свят. (Матей 24:14) Само 30 години след като Исус заповядал на учениците си да свидетелстват за него, Павел написал, че добрата новина е проповядвана „сред цялото творение под небесата“. (Колосяни 1:23)