Бог ‘върши велики дела’ — как се убедих в това

Разказано от Морис Радж

По време на Втората световна война семейството ми, заедно с още хиляди имигранти, се опитваше да се спаси от жестоките нападения в Бирма. В продължение на дни вървяхме из гъстата джунгла, а през нощта спяхме под дърветата. Тогава бях на девет години. На гърба си носех малък вързоп, в който бяха събрани всичките ми притежания. Но трудностите тепърва предстояха.

ТОВА се случи през 1942 г. В света бушуваше война и ние се опитвахме да избягаме от приближаващата се японска армия. Тя вече беше нахлула в Бирма (днес Мианмар) и беше завзела нефтените находища край град Йенангианг. Но преди да успеем да стигнем до границата с Индия, бяхме заловени от японски войници, които ни принудиха да се върнем обратно.

Когато бях по–малък, живеехме в град Йенангианг, където баща ми работеше за Бирманската нефтена компания. След японската окупация богатите нефтени залежи край Йенангианг бяха постоянно бомбардирани от британските военни самолети. Веднъж семейството ни цели три дни се укриваше в един окоп, докато навсякъде около нас избухваха бомби. Накрая успяхме да избягаме с лодка в Салей, едно малко градче край река Иравади. Бяхме много благодарни, че сме живи, и останахме там до края на войната.

Трагедия отваря сърцето ми за истината

През 1945 г., когато Втората световна война свърши, се роди най–малкият ми брат. Баща ми беше много щастлив да има дете на старини. Но радостта му не трая дълго. Три месеца по–късно брат ми умря. Баща ми не успя да се пребори с мъката и скоро след това и той почина.

Опитвайки се да ме утешат, някои приятели ми казаха, че Бог е взел баща ми и брат ми при себе си на небето. Само колко копнеех да съм заедно с тях! Семейството ми посещаваше католическата църква, където получих първото си религиозно обучение. Бях учен, че свещениците и монахините отиват направо на небето, докато всички други трябва да прекарат известно време в чистилището — място на временни мъчения, където биват изчиствани от греховете си. Тъй като исках да видя отново баща си и брат си, реших да постъпя в католическата семинария в град Маймио (днес Пин У Луин), намиращ се на около 200 километра от мястото, където живеех.

Но за да ме приемат в семинарията, се изискваше да имам добро образование. За съжаление, като имигрант бях ходил на училище само две години. По време на войната всички училища бяха затворени, а когато по–късно бяха отворени, семейството ми се намираше в затруднено финансово положение. Майка ми трябваше да се грижи не само за мене и двамата ми братя, но и за трите малки деца на починалата си сестра. Затова тя не можеше да си позволи да ни изпрати на училище.

 По–големият ми брат започна да работи, но аз бях едва на 13 години и не можех да помагам много. Братът на баща ми, Мануел Натан, живееше в град Чаук, близо до Салей. Мислех си, че ако напусна дома, майка ми ще има да храни едно гърло по–малко. Затова се преместих в Чаук да живея с чичо си.

Не знаех, че чичо ми наскоро беше започнал да общува със Свидетелите на Йехова. Той гореше от желание да споделя с другите онова, което научаваше от Библията. Малко по малко той ми обясняваше библейските истини, като най–напред ми разясни значението на молитвата „Отче наш“, която започва така: „Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име!“ (Матей 6:9, 10, „Ревизирано издание на Библията“, 1938 г.)

„Следователно Бог има име — ми обясни чичо — и това име е Йехова.“ След това той ми показа Божието име в Библията. Исках да науча повече. Но не можех да чета добре, дори на родния си тамилски език, а Библията и основаните на нея издания, които чичо ми имаше, бяха на английски език, който не разбирах добре. Въпреки ограниченото си образование постепенно започнах да разбирам библейските учения. (Матей 11:25, 26) Очите ми се отвориха и осъзнах, че много от нещата, на които бях учен преди, не бяха основани на Библията. Един ден казах на чичо: „Това е истината!“

Когато станах на шестнайсет години, започнах да споделям с другите онова, което научавах. Тогава в Мианмар имаше само 77 Свидетели на Йехова. По това време Робърт Кърк, мисионер от столицата Рангун (днес Янгон), дойде в Чаук при чичо ми. Казах на Робърт, че съм отдал живота си на Йехова. И така на 24 декември 1949 г. бях покръстен в река Иравади в символ на отдаването си на Бога.

Сблъсквам се с трудности

Скоро след това се преместих в град Мандалай, за да си намеря подходяща работа. Исках да стана пионер, както се наричат целодневните проповедници при Свидетелите на Йехова. Но един ден, докато гледах футбол, получих гърчове и припаднах. Стана ясно, че страдам от епилепсия, и затова трябваше да се върна при близките си, за да се грижат за мене.

Получавах припадъци в продължение на осем години. Когато здравето ми се подобри, започнах да работя. Майка ми беше против това да участвам в целодневната служба поради състоянието ми. Но един ден ѝ казах: „Не мога да чакам повече. Искам да стана пионер. Йехова ще се грижи за мене!“

През 1957 г. се преместих в Янгон и започнах да служа като пионер. Като по чудо припадъците ми спряха. Те се появиха отново чак през 2007 г., 50 години по–късно. Днес благодарение на лекарствата състоянието ми е под контрол. През 1958 г. бях назначен за специален пионер и всеки месец отделях по 150 часа за проповедната дейност.

Най–напред служех в Кионша, едно село на 110 километра на северозапад от Янгон. Там имаше малка група хора, които четяха нашите издания и искаха да научат повече. Когато с Робърт пристигнахме в селото, бяхме заобиколени от огромна тълпа хора. Ние отговорихме на многобройните им библейски въпроси и им показахме как се провеждат християнските събрания. Много скоро някои от тях се присъединиха към нас в проповедната дейност. Бях  назначен да остана в селото за по–дълго. Само за няколко месеца малката група се превърна в сбор. Днес в този район има повече от 150 Свидетели.

След време бях назначен за пътуващ служител и посещавах сборовете и отдалечените групи в целия Мианмар. Пътувах хиляди километри по прашните пътища, качен върху някой натоварен със стоки камион, минавах през джунгли, прекосявах реки и изкачвах планини. Въпреки че не бях много силен физически, чувствах, че Йехова ми даваше необходимите сили да издържа. (Филипяни 4:13)

„Йехова ще ти помогне“

През 1962 г. ме поканиха да служа в клона на Свидетелите на Йехова в Янгон, където Робърт се погрижи за моето обучение. Скоро след това властите наредиха всички чуждестранни мисионери да напуснат Мианмар и само за няколко седмици не остана никой от тях. За моя голяма изненада бях назначен да надзиравам клона на страната.

Чудех се: „Как ще се справя? Та аз съм необразован и неопитен.“ Като забелязаха притеснението ми, някои по–възрастни братя ми казаха: „Морис, не се тревожи! Йехова ще ти помогне! А и ние сме с тебе.“ Техните думи много ме насърчиха. Няколко месеца по–късно трябваше да подготвя годишния отчет за проповедната дейност в страната, който беше отпечатан в „Годишника на Свидетелите на Йехова за 1967 г.“. Вече 38 години върша тази задача. Година след година се убеждавам, че Йехова наистина ръководи нашата дейност.

Например, по–рано подадох молба за мианмарско гражданство. Но за да получа паспорт, трябваше да платя 450 кията *. Нямах тези пари, затова реших да изчакам. Един ден докато минавах покрай сградата на фирмата, в която работех преди, бившият ми началник ме видя и извика: „Ей, Радж, ела да си вземеш парите! Когато си тръгна, забрави да си вземеш парите от пенсионния фонд.“ Това бяха точно 450 кията!

Щом излязох от фирмата, си помислих колко много неща мога да си купя с 450 кията. Но тъй като за моя паспорт се нуждаех точно от тази сума, стигнах до извода, че Йехова иска да използвам парите за тази цел. И това беше правилният избор. Като гражданин на Мианмар, можех да остана в страната, да пътувам свободно навсякъде, да внасям литература и да извършвам други важни задачи във връзка с проповедната дейност.

Конгрес на север

През 1969 г. дейността ни в град Мийткийна в северен Мианмар бързо напредваше, затова решихме да проведем конгрес именно там. Но най–голямото предизвикателство беше да уредим транспорт за всички Свидетели, живеещи в южната част на страната. След като се помолихме на Бога, попитахме в мианмарските железници дали е възможно да резервираме шест вагона. Много се зарадвахме, когато молбата ни беше удовлетворена.

Когато наближи времето за конгреса, всичко беше готово. В деня на пристигането на делегатите отидохме на гарата, за да ги посрещнем. Влакът трябваше да дойде  около 14:30 часа. Докато чакахме, началникът на гарата ни донесе телеграма, в която пишеше: „Шестте вагона на „Стражева кула“ бяха откачени.“ Той ни обясни, че влакът не могъл да изтегли допълните вагони по нагорнището.

Чудехме се какво да правим. Първата ни мисъл беше да отложим конгреса. Но тогава щеше да се наложи да си набавим нови разрешителни, което щеше да отнеме седмици! Докато горещо се молехме на Йехова, влакът пристигна. Не можехме да повярваме на очите си — всичките шест вагона бяха пълни със Свидетели! Те се усмихваха и ни махаха с ръце. Когато попитахме какво се беше случило, един от тях ни обясни: „Наистина откачиха шест вагона, но не нашите!“

От 1967 до 1971 г. броят на Свидетелите в Мианмар се удвои, достигайки почти 600 души. След известно време, през 1978 г., клонът беше преместен в една двуетажна сграда. Двайсет години по–късно броят на Свидетелите надмина 2500 души. Беше необходимо да се направи разширение на сградата на клона и на 22 януари 2000 г. Джон Бар от Ръководното тяло на Свидетелите на Йехова дойде от САЩ, за да изнесе доклада за откриването на новата триетажна сграда на клона, която се използва и до днес.

Богати благословии

Днес в клона в Янгон живеят и работят 52 доброволци, а в цялата страна има около 3500 Свидетели, които служат в 74 сбора и групи. Много се радвам, че през 1969 г., малко преди смъртта си, скъпата ми майка също стана Свидетелка на Йехова.

В средата на 60–те години на XX век в нашия клон като преводачка започна да служи една местна пионерка — Дорис Ба Ей. Малко по–рано, през 1959 г., тя беше посетила 32–ия клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“ за обучение на мисионери. Нейната естествена красота, весел нрав и хубави духовни качества плениха сърцето ми и през 1970 г. се оженихме. И до ден днешен живеем според отдаването си на Йехова и сме силно привързани един към друг.

Вече повече от шест десетилетия виждам как ръката на Йехова ръководи проповедната дейност в нашата страна. Наистина той е велик Бог и заслужава да го възхваляваме. През целия си живот се убедих, че той ‘върши велики дела’. (Псалм 106:21)

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 27]

На проповедна служба в Рангун (Бирма) около 1957 г.

[Снимка на страница 28]

Пътувам за конгреса в Калемио (Бирма) в края на 70–те години на XX век

[Снимка на страница 29]

Красивата нова сграда на нашия клон, която беше открита през 2000 г.

[Снимка на страница 29]

С Дорис днес

[Снимка на страница 29]

Заедно в проповедната служба