Знаеш ли...

Кои били „онези от дома на императора“, които чрез Павел изпратили християнски поздрави на филипяните?

▪ През 60–61 г. апостол Павел, който бил в Рим, написал писмо до сбора във Филипи. Императорът, който той споменал в писмото си, е Нерон. Но кои хора от дома на Нерон изпратили поздрави до християните във Филипи? (Филипяни 4:22)

Би било погрешно да смятаме, че изразът „дома на императора“ непременно се отнася за най–близките му роднини. По–скоро с този израз се има предвид всички, включително роби и свободни хора, както в Рим, така и в провинциите, които служели на императора. Следователно „домът на императора“ включвал хиляди служители. Те имали различни отговорности в дворците и именията на императора — някои били управители, а други се занимавали с физически труд. Трети дори имали ръководни постове.

Очевидно някои от служителите на императора в Рим станали християни. Не знаем дали това било в резултат на проповедната дейност на Павел. Но какъвто и да е бил случаят, ясно се вижда, че тези служители били загрижени за християните във Филипи. Тъй като град Филипи бил римска колония, в която живеели много бивши войници и служители на императора, е възможно някои християни там да са били приятели с онези, от чието име Павел предал поздрави.

Какво представлявал обичаят левират, споменат в Моисеевия закон?

▪ В древния Израил ако един мъж бил умрял, без да има син, се очаквало неговият брат да се ожени за вдовицата, за да създаде потомство, което да продължи рода на починалия. (Битие 38:8) Този обичай, който по–късно бил включен в Моисеевия закон, бил наречен левират. (Второзаконие 25:5, 6) Постъпката на Вооз, описана в книгата Рут, показва, че това задължение се прехвърляло на другите роднини от мъжки пол на починалия, в случай че той нямал живи братя. (Рут 1:3, 4; 2:19, 20; 4:1–6)

Фактът, че този обичай съществувал и по времето на Исус, се потвърждава от думите на садукеите, записани в Марко 12:20–22. Юдейският историк от първи век Йосиф Флавий писал, че благодарение на този обичай било запазвано не само семейното име, но и семейната собственост, и така вдовицата щяла да има необходимото за живота. По онова време съпругата нямала право да наследи собствеността на съпруга си. Но детето, родено при спазването на левирата, щяло да наследи собствеността на починалия.

Законът позволявал на роднината да откаже да спази този обичай. Но отказът на един мъж „да продължи рода на брат си“ бил смятан за позорна постъпка. (Второзаконие 25:7–10; Рут 4:7, 8)