БЕШЕ хубав майски ден в Алтайската република — страна с поразителна красота, намираща се в югозападната част на Сибир. От прозореца си виждахме тъмна иглолистна гора, зад която величествено се издигат бледосини планини, покрити със сняг. Това е скалистата и отдалечена земя на алтайците — азиатски народ със собствен език. Те се чувстват у дома в Алтайските планини, чието име произлиза от тюркско–монголска дума, означаваща „златен“.

Преди няколко години със съпругата ми научихме руски жестомимичен език и започнахме да посещаваме жестомимични сборове и малки групи на Свидетелите на Йехова. В Алтай повече от 170 народа и етнически групи говорят един общ език — руски. А глухите общуват на руски жестомимичен език. Обществото на глухите е сплотено и мнозина от онези, с които разговаряме, с готовност разказват за живота си и проявяват гостоприемство. Именно такива са и алтайците.

В град Горно Алтайск научихме, че в едно малко село, отдалечено на 250 км, има няколко глухи. Разбрахме, че в този район има Свидетели, но никой от тях не знае жестомимичен език. Чудихме се как да постъпим и решихме да потърсим тези глухи алтайци. Ентусиазмът ни развълнува също Юри и Татяна, едно глухо семейство, което се съгласи да дойде с нас. Натоварихме минивана с издания на жестомимичен език на DVD и един DVD плеър. Взехме също голям термос, сандвичи с ръжен хляб и пушена наденица, както и прясно изпечени пирожки — вкусно руско тестено ястие с пълнеж от зеле и картофи. Накрая се напръскахме отгоре до долу със спрей против кърлежи, тъй като в тази област кърлежите често пренасят болестта енцефалит.

Криволичещият път разкриваше прекрасни планински гледки. Във въздуха се носеше освежаващият аромат на жасмин и люляк. Вълнуващо беше да видим стадо сибирски елени, които кротко пасат. Алтайските селища представляват скупчени заедно дървени къщи с метални покриви. До много от къщите има по една дървена постройка, известна като „айил“, с шестоъгълна основа и конусовиден покрив. Някои приличат на индиански колиби, покрити с дървесна кора. Много алтайски семейства живеят в своя айил от май  до септември и се връщат в къщата за есента и зимата.

Свидетелите в селото ни посрещнаха сърдечно и ни заведоха в дома на глухото алтайско семейство. Съпругът и съпругата се радваха да ни видят и бяха любопитни откъде сме и с какво се занимаваме. Оказа се, че имат компютър, и когато извадихме DVD диска, настояха да го пуснат. Изведнъж всички разговори престанаха сякаш не бяхме там. Очите им бяха приковани в монитора и от време на време двамата повтаряха жестовете, които виждаха, и кимаха одобрително. С известни усилия привлякохме вниманието им, за да спрем записа и да се върнем към първите сцени, в които са изобразени красиви райски условия на земята. Спряхме записа на този момент и обсъдихме какво ще направи Бог за човечеството и какви хора ще живеят вечно в тези условия. Бяхме трогнати от интереса им и в края на посещението ни казаха, че в друго село на няколко часа път живее още едно глухо семейство.

Потеглихме отново. Следвайки криволичещия път към едно много по–малко село, преминахме през величествено скалисто дефиле, прорязано дълбоко в планината. В селото намерихме глухото семейство — съпругът, съпругата, малкият им син и майката на съпругата, които се зарадваха на неочакваните гости. Влязохме през малката врата на техния айил, където миришеше приятно на дърва и мътеница. На върха на конусовидния покрив имаше кръгла дупка, от която влизаше светлина. В ъгъла имаше варосана тухлена печка с фурна, а на стените бяха окачени ярко червени черги. Семейството ни поднесе алтайско ястие — малки пържени понички и чай в типично азиатски купички. Попитахме домакините дали според тях е възможно да бъдем приятели с Бога. Те се замислиха и майката на съпругата каза, че веднъж, когато била малка, занесла храна като принос за боговете на определено място в планината. Тя сви рамене и с усмивка каза: „Не знам какво точно означаваше това, такъв беше обичаят.“

Показахме им едно DVD на тази тема и лицата им грейнаха. Те искаха да продължим обсъждането, но как щеше да стане това? Обикновено с помощта на текстови съобщения е лесно да поддържаш връзка с глухи хора, но в областта няма нито една антена на мобилен оператор. Затова обещахме да общуваме с писма.

Слънцето вече залязваше, когато с тъга се разделихме с домакините си и потеглихме обратно по дългия път към Горно Алтайск, уморени, но удовлетворени. След известно време попитахме местните Свидетели за това семейство и научихме, че през седмица съпругът пътува до един по–голям град, където изучава Библията и присъства на събрание, като му помага местна сестра, която знае жестомимичен език. Много се зарадвахме, че усилията ни дадоха резултат!

Търсенето на глухи хора с честни сърца може да бъде сравнено с търсенето на съкровища, скрити дълбоко в планината. Дългите часове, прекарани в търсене, биват възнаградени, когато сякаш по случайност намираме някой скъпоценен камък. За нас Алтайските планини винаги ще бъдат златни и ще ни напомнят за искрените хора, които срещнахме между тези недостъпни върхове.