Сутринта на 24 февруари 2022 г. се събудих от силен шум. Първоначално си помислих, че са гръмотевици, защото навън валеше, но всъщност бяха падащи бомби.

Осъзнах, че трябва да напусна дома си в центъра на Мариупол. На следващия ден отидох при баба ми Ирина, която живееше с братовчед ми в покрайнините на града. По-късно майка ми Катерина също дойде при нас. В къщата на баба ми бяхме в безопасност за известно време, но няколко дни трябваше да спим в мазето.

Веднъж, докато се криехме в мазето, в зеленчуковата ни градина падна снаряд. Експлозията беше оглушителна. Горещо се помолих на Йехова. След седмица разбрахме, че при баба ми вече не е безопасно, затова решихме да се върнем в града и да намерим начин да се евакуираме. Умолявах Йехова да ни пази и да ни измъкне оттам.

Беше сутринта на 4 март. Не можехме да излезем от Мариупол с влак, защото градът беше под обсада. Затова прекарахме следващите 10 дни в градския театър заедно с още стотици хора. Беше толкова претъпкано, че спяхме на земята. Условията бяха нехигиенични и беше трудно да си набавим храна и топла вода. За тях чакахме на опашка часове наред.

Един ден недалече от театъра избухна снаряд. Експлозията беше толкова силна, че изпотроши много от прозорците и вътре стана изключително студено.

В онзи труден период много ми помагаше разказът за Йов. Когато виждах как хората се паникьосват заради експлозиите, четях разказа за Йов от Библията си и това ми помагаше да се чувствам по-добре. Сякаш седях в театъра заедно с него и му казвах: „Колко добре те разбирам сега!“ Йов изгубил всичко: семейството си, здравето си и притежанията си. Аз бях изгубила само притежанията си — семейството ми беше с мене и всички бяхме живи и здрави. Тогава осъзнах, че нещата не са чак толкова зле, и се ободрих.

На 14 март чухме, че група хора са успели да излязат от града. Затова решихме и ние да опитаме. Намерихме транспорт заедно с други от театъра.

Напуснахме града в колона от 20 автомобила. Четиринайсет души бяхме натъпкани в задната част на един бус. Докато пътувахме, навсякъде около нас падаха бомби. Молех се непрестанно. След като излязохме от Мариупол, шофьорът ни спря, слезе от автомобила и се разплака. Той беше избягвал всички мини по пътя. По-късно научихме, че два дни след тръгването ни театърът е бил бомбардиран и най-малко 300 души са загинали.

След 13 часа път стигнахме до Запорожие. На следващата сутрин се качихме на влак за Лвов. Купе, в което обикновено има по 4 души, сега беше побрало 16. Беше много топло. Почти през цялото време стоях в коридора, защото само там имаше свеж въздух. На 16 март пристигнахме в Лвов, където скъпите ни братя и сестри ни посрещнаха сърдечно. През следващите 4 дни се приютихме в една Зала на Царството. Грижите на братята и сестрите ме трогнаха до сълзи. Това беше истински подарък от Йехова!

На 19 март с майка ми, баба ми и братовчед ми решихме да напуснем Украйна и да отидем в съседна Полша. Там отново ни посрещнаха Свидетели и ни осигуриха всичко, от което се нуждаехме. Бяхме обсипани с любов.

Аз съм само на 19 години, но след всичко, което преживях, научих колко е важно да укрепваме вярата си, когато нещата са спокойни. Вярата ти помага да оцелееш. Ако преди войната нямах лично изучаване, щеше да ми е много по-трудно.

Йехова е любещ Баща. През цялото време имах чувството, че той ме държи за ръка и ме води. Никога няма да мога да му се отплатя напълно за всичко, което направи за мене. (Исаия 41:10)