Вирджиния, която е Свидетелка на Йехова, страда от заболяване, наречено синдром на заключването (locked-in синдром). Тялото ѝ е парализирано. Тя може да вижда и чува, да отваря и затваря очите си и леко да си движи главата. Не може да говори или да яде. Преди години Вирджиния била здрава и енергична. Но една сутрин през 1997 г. усетила остра, постоянна болка в тила. Съпругът ѝ я завел в болница и същата вечер тя изпаднала в кома. Събудила се две седмици по-късно в интензивното отделение, парализирана и на командно дишане. Няколко дни не можела да си спомни нищо, дори коя е.

 Вирджиния обяснява какво се случило впоследствие: „Постепенно спомените ми се върнаха. Молих се горещо. Не исках да умра и да оставя малкия си син без майка. За да събера смелост, се опитвах да си спомня колкото се може повече библейски стихове.

 Накрая лекарите ме преместиха от интензивното. След шест месеца в различни болници и един рехабилитационен център ме изпратиха вкъщи. Все още бях напълно парализирана и се нуждаех от помощ за всичко. Бях толкова обезсърчена! Чувствах се безполезна за другите и за Йехова. Притеснявах се също, че не мога да се грижа за сина си.

 Започнах да чета разказите на други Свидетели, които са се борили с тежки заболявания като моето, и бях възхитена от онова, което са успявали да правят за Йехова. В резултат на това се опитах да развия положителна нагласа, като се фокусирах върху нещата, които мога да правя. Преди да се разболея, нямах много време за духовните дейности. Сега имах цял ден, всеки ден. Така че, вместо да се отдам на отчаянието, се съсредоточих върху предаността си към Йехова.

 Научих се да използвам компютър. Пиша с помощта на софтуер, който реагира на движенията на главата ми. Изтощително е, но технологиите ми помагат да изучавам Библията и да споделям надеждата си с другите чрез писма и имейли. За да общувам с хората около себе си, използвам дъска с азбуката. Човекът при мене посочва буквите една по една. Когато е избрана грешната буква, си отварям широко очите, а когато е избрана правилната, ги затварям. Повтаряме процеса, за да образуваме думи и изречения. Някои от сестрите, които прекарват дълго време с мене, станаха експерти и бързо се досещат какво искам да кажа. Понякога се случва да сбъркат думата и тогава много се смеем.

 Радвам се, че мога да участвам в дейностите на сбора. Винаги се свързвам към събранията, а сега и чрез видеоконферентна връзка. Успявам да запиша коментарите си и някой ги прочита по време на частите с въпроси и отговори. Свързвам се и с малка група Свидетели, за да гледаме месечните предавания на JW Broadcasting a.

 Имам синдром на заключването вече 23 години. Понякога се чувствам тъжна, но успявам да преодолея тези моменти, като се моля, общувам с братята и оставам духовно активна. Всъщност с помощта на сбора вече над шест години съм помощна пионерка. Винаги съм се старала да съм добър пример за сина си Алесандро, който сега е женен и служи като старейшина. Заедно с жена си двамата служат и като редовни пионери.

 Често размишлявам за това, което ще мога да правя в бъдещия рай. Първото нещо, което искам, е да говоря за Йехова със собствения си глас. Мечтая си да се разхождам покрай рекичка сред природата и да се наслаждавам на красивата гледка. Тъй като през последните две десетилетия се храня с течности през тръбичка, копнея да си откъсна ябълка от някое дърво и да отхапя от нея. И разбира се, като италианка, нямам търпение да приготвя и да вкуся любимите си италиански ястия — включително пица!

 „Надеждата в спасението“ ми помага да пазя ума си. (1 Солунци 5:8) Да виждам себе си в новия свят, ми носи радост въпреки физическите ограничения, които съм сигурна, че скоро ще свършат. Нямам търпение да се насладя на „истинския живот“, който Йехова е обещал да ни даде чрез Царството си.“ (1 Тимотей 6:19; Матей 6:9, 10)